fbpx
Connect with us

Life

Разказ за три града, трансформирани от пандемии – Марсилия през 1720 г., Хамбург през 1892 г. и Östersund през 1918 г.

На пръв поглед може да изглежда странно да търсим емблематични места по време на пандемия, но в крайна сметка има такива.

Време за четене: 4 минути

На пръв поглед може да изглежда странно да търсим емблематични места по време на пандемия, но в крайна сметка има такива. В известна степен пандемиите сами избират местата, където удрят най-силно и оставят най-дълбоките следи. 

Пътуването започва от Марсилия, която през 1720 г. претърпява последната голяма епидемия в Европа – най-лошата и най-дългата пандемия, сполетявала човечеството, втората чума.

От една страна, не е изненадващо, че бубонната чума е трябвало да удари пристанищен град, чиято търговия е била предимно с Леванта – епицентърът на пандемия, започнала с Черната смърт през 1347 г. 

Именно поради това в началото на 18 век Марсилия изгражда сложна регионална система за проследяване, която предпазва града от чума през по-голямата част от два века.

Санитарният съвет на Марсилия съставя списъци с евентуални огнища, спрямо които инспекторите проверяват журналите на капитаните, които желаят да влязат в пристанището, докато преглеждат екипажа и товара за признаци на замърсяване. 

Плавателните съдове, със съмнение за контакт с чумата, са поставяни под карантина на безопасно разстояние, на малкия Île Jarre, а на другите кораби е било разрешено да влязат директно в Марсилийския залив, където са държани под карантина за минимум 18 дни.

Посетителите на Îles du Frioul днес лесно могат да усетят историята – вятърът е почти непрестанен, като пречи на всичко, освен на най-твърдата растителност, да се укрепи.

Тъй като повечето туристи посещават първия остров заради Chateau d’If от историята за граф Монте Кристо, тези, които остават на Pomègues, стария карантинен остров, могат да се чувстват, сякаш са на неочаквано осветена от слънце версия на лодката на Харон. 

Заставайки на върха на тези скали, е лесно да се види как Марсилия успява да удържи чумата буквално „на брега“  и е трудно да си представим как е проникнала.

Отговорът се намира в класически конфликт на търговски интереси и граждански дълг сред управляващите града. 

През юни 1720 г. Grand-Saint-Antoine пристига от Яр, носейки ценен товар с коприна, предназначен за летен панаир, както и прах, необходима за производството на известния сапун от Марсилия. 

Въпреки съмнения за смърт от чума на борда, на кораба е разрешено да се придвижи към Frioul, откъдето товарът му е прехвърлен в пристанището.

Дни по-късно докерите започват да се разболяват и корабът бързо се изпраща, за да бъде изгорен.

Въпреки че управляващите града оказват да обявят, че чумата е навлязла, заради страх от карантината, която ще наруши търговията, те нямат голям избор – в рамките на седмици, заразените тела са изхвърляни през прозорците от изпаднали в паника жители. 

В невъобразим досега акт на отчаяние, на робите е предлагана свобода в замяна на погребване на мъртви. Чумата бушува две години и оставя близо 50 000 мъртви – от население 80 000 души.

Гордите пристанищни градове, управлявани от олигархични класи, показват особена податливост към епидемии, които могат да се избегнат.

Хамбург

Хамбург, германският партньор и побратим на Марсилия, а също и основно търговско пристанище, е последното сериозно огнище на холера в Западна Европа. 

Както разказва историкът Ричард Еванс, градската управа от сенатори на непълно работно време са търговци на пълен работен ден, които се оказват неспособни да предотвратят и след това да управляват епидемията

Вместо да се справят с бедността и мизерията, които създават условия за разпространение на болестта, те поддържат общинските разходи (и по този начин данъците) ниски, оспорвайки признати научни факти, че заразата е отговорна за разпространението на холера, а не антисанитарните условия.

В града има три места, които разказват историята на техния провал. 

Kaltehofe е островче в река Елба, което след епидемията е използвано за филтриране на водата от реката. След пожара в Хамбург през 1842 г., британският инженер Уилям Линдли, на който е поръчано да пре-проектира антикварната канализация на града, препоръчва да се филтрира прословутата мръсна речна вода. 

Сенатът изгражда канализацията, но отхвърля инсталацията за филтриране, като ненужно скъп лукс.

През 1892 г., след като епидемията от холера е убила около 8000 души в рамките на десет седмици, икономиката и репутацията на града са разрушени под неумелите опити да бъде прикрито случващото се.

В разгара на епидемията, с над хиляда случаи дневно, пруското правителство се намесва, изпращайки ръководителя на държавния Институт по инфекциозни болести Робърт Кох – който сам е открил бактерията холера във вода през 1884 г. 

Кох, който поставя града под карантина, организира лечение на заразените в импровизирано отделение до градската болница в тогавашното малко селско предградие Епендорф.

Днес болницата е водеща университетска клиника. 

По време на квази-владението си Кох е шокиран от липсата на санитарни условия в Gängeviertel или „алейните квартали“ в стария град, където низшите класи на Хамбург се тълпят в разрушени къщи, общуват с преминаващите моряци и емигранти, които чакат своите параходи към САЩ. 

Östersund

Ролята на лошото градско настаняване и санитарни условия става особено видима през 1918 г. в далеч по-малкия, отдалечен в обширните планини във вътрешната чат на Швеция, град Östersund. 

Швеция, която по време на Първата световна война остава неутрална, показва далеч по-ясно разликата между ефектите от конфликта и тези от пандемията, в сравнение със страните-бойци, като Испания, чийто национални инициали са избрани за наименованието на вируса на грип H1N1 по същите причини.

Именно в Östersund, военен град и начален пункт за изграждането на вътрешната железопътна линия към далечния север, населението е най-уязвимо, а смъртността най-висока, спечелвайки титлата „Spanska sjukans huvustad“ – „столица на испанския грип“.

През годините на засилен военен ред и в подготовката по предстоящата железопътната работа, населението на Östersund бързо нараства от 9 000 до 13 000 жители, но строителството изостава. 

Военноморски, дърводобивни и други работници, които бягат от бедността в селските райони, често недохранени, са натъпквани в домове в град, в който дори няма болница. 

С достигането на 20 смъртни случая на ден, Карл Лигнел, директор на банката, признава, че ситуацията е подценена и взима нещата в свои ръце, присвоява средства и настоява училището да се превърне в спешно отделение.

Ретроспективно, пандемията може да се разглежда като знаков елемент в пътя на Швеция към апогея си като социална държава в средата на 20-ти век.

Östersund вече е преживял насилствени демонстрации за правата на работниците през 1917 г.

След пандемията вълненията се разпростират през индустриалните центрове в северната част на Швеция, до кулминацията си в Ådalshändelserner през 1931 г., когато армията е призована да потуши демонстрациите. 

Последвалите смъртни случаи разтърсват нацията и ускоряват преминаването на Швеция към консенсусен модел на трудовите отношения. Все пак държавата вече е започнала да разширява инфраструктурата си в опит да подобри жизнения стандарт. 

През 1937 г. Östersund се превръща в един от малките шведски градове със специално изградена болница за лекуване на грип и скарлатина.

Именно на тази клиника от 70-те години на миналия век се пада незавидната задача за борба и с днешната пандемия. 

  • Source: NewStatesman
  • Image: Henri Francois Xavier de Belsunce de Castelmoron
Join JOFO and start living curiously

Операция „Пустинна буря“: 30 години по-късно

Life

NFT – Бъдещето на изкуството или крипто снобария за милиони?

Business

Епохалната мегатенденция, за която не знаете

Business

Събитийната надпревара в Близкия Изток

Business

Connect
Join JOFO and start living curiously

error: Content is protected !!

Успешно се присъединихте към JOFO!